Рикардо Родригес подава на Джуру, който изнася топката с пас към Транкильо Барнета. Той разменя бързи пасове с Гьокхан Инлер, Желсон Фернандеш, Валон Бехрами, Блерим Джемали и Гранит Джака. Топката достига до Джердан Шекири, който търси да подаде на някого от нападателите Адмир Мехмеди, Марио Гавранович, Харис Сеферович или Йосип Дръмич. Край страничната линия пък готови за влизане са Пайтим Касами, Ерен Дердийок и Иносент Емегхара. Не, това не е разнородната селекция на „Интернационале” (Милано), а просто националният отбор на Швейцария, който ще дефилира по терените на Световното първенство в Бразилия след няколко месеца.
А разнообразните имена в тази селекция не трябва да учудват никого. Глобализацията във футбола е започнала отдавна и очевидно няма да спре скоро. Това доказа и двукратният европейски и актуален световен шампион Испания, след като вчера в тима на иберийците дебютира роденият в Бразилия нападател Диего Коща. Таранът на „Атлетико” (М) обаче съвсем не е първият кариока, обличал екипа на „Ла Фурия”. Само преди шест години купата на европейски шампион попадна в ръцете на родения в Сао Пауло Маркуш Сена.
Нищо чудно след няколко месеца в родна Бразилия и Диего Коща да стане световен шампион у дома, но с представителния отбор на държава от друг континент. И в това няма да има нищо странно. Отдавна сме свикнали да виждаме в националния тим на Белгия повече чернокожи играчи със странни имена, отколкото типични валонци. Ако пък френският националист Жан-Мари Льопен бе спечелил президентските избори в края на 90-те години, сигурно „петлите” никога нямаше да станат световни шампиони. Защото ултрадесният политик се бе заканил да изхвърли от тима всички футболисти, родени в чужбина или деца на емигранти. Така от славния тим щяха да останат само Бартез, Блан, Пти и Дешан, а играчи като Зидан, Джоркаеф и Тюрам щяха да търсят поле за изява в националните тимове на Алжир, Армения или Гваделупа.
Истинският бум на футболното номадство в началото на новия век принуди ФИФА да налага нови правила и ограничения, но и те не са в състояние да спрат цял куп бразилци и аржентинци да взимат чужди паспорти и да правят националните отбори на редица европейски, арабски и азиатски държави доста екзотични. Актуалното към момента решение на световната футболна централа гласи, че за да може да се състезава за чужда държава, един играч трябва да е живял минимум пет години в нея.
Великолепната петорка на България
Нашият национален отбор също не остана по-назад в модата да привлича чужденци да играят за представителния ни тим. Зоран Янкович, Златомир Загорчич и Предраг Пажин записаха участие с фланелката на „лъвовете” на последния голям шампионат, на който страната ни взе участие – Евро 2004 в Португалия. След сръбската вълна в националния отбор пък дойде време за бразилската колония. За периода 2006 – 2008 г. Лусио Вагнер записа цели 15 мача на левия фланг на отбраната. Включването на защитника на „Левски” в националния отбор бе наложително, след като се оказа, че първият избор за този пост – Тиаго Силва, няма право да играе официален мач за България, тъй като вече е имал повиквателна за младежкия национален тим на родината си – Бразилия.
В последните години чужденец не е обличал националната фланелка въпреки опитите за натурализиране на Мишел Платини и Жуниор Мораеш.
В началото бе Италия
Атаката на италианския национален отбор в момента се води от африканеца Марио Балотели. При последната титла на „адзурите” през 2006 г. в състава пък бе аржентинецът Мауро Каморанези. Те двамата обаче само се явяват логичното продължение на една политика, донесла успех на италианците още преди точно 80 години.
Малко преди началото на Световното първенство през 1934 г. Италия натурализира цял куп талантливи южноамерикански играчи, сред които Демария, Орси, Монти и Гуайта, които се превръщат в гръбнака на тима, който печели титлата на Мондиала срещу Чехословакия.
Великият номад Ди Стефано
Една от най-емблематичните фигури на световния футбол – Алфредо ди Стефано, така и не успява да сбъдне голямата си мечта – да участва на Световно първенство по футбол. А не е като да не опитва.
Първият Мондиал, на който легендарния играч може да участва, е през 1950 г., но родната му Аржентина решава да не участва и така 24-годишният Ди Стефано пропуска първия си шанс. През 1954 г. Аржентина отново взима решението да пропусне световното първенство и тогава Ди Стефано се опитва да влезе в състава на Испания. ФИФА обаче забранява на нападателя, тъй като досега той вече е обличал националния екип на две държави – родната Аржентина (докато играе в „Ривър Плейт”) и на Колумбия (докато рита в местния „Милионариос”). След дълга борба през 1956 г. Алфредо ди Стефано взима и испански паспорт и започва да играе за тима в квалификациите за Мондиал 1958 г. За негово съжаление „Ла Фурия” не успява да се класира на шампионата в Швеция. Вече на 36 г. Ди Стефано е водещият играч на Испания по време на успешния квалификационен цикъл за турнира в Чили.
В навечерието на шампионата през 1962 г. спечелилият 5 Купи на европейските шампиони с „Реал” (М) аржентинец се контузва тежко и не успява да сбъдне мечтата си. Само седмица след това Алфредо ди Стефано слага край на международната си кариера, преминала през цели три национални отбора – Аржентина (6 мача, 6 гола), Колумбия (4 мача) и Испания (31 мача, 23 гола).
Източник: Новинар.бг