„Най-срамният момент в историята”, „Срамът на всички срамове” – това бяха големите заглавия в двата най-големи спортни вестника в Бразилия след „онзи мач”. „Глобо” пък просто бе сложил снимка на лежащия на тревата съкрушен Оскар и заглавие „Траур”.
Оплакването на покойника започна много преди съдията дори да свири края на полувремето. Бразилските журналисти бяха наясно, че този отбор е мъртвороден. Че няма как да се пребори за титлата, а максимумът му беше именно полуфинал, при това с традиционното домакинско съдийско рамо.
Футболните експерти в Бразилия бяха наясно много преди „онзи мач”, че националният отбор е много далеч от истината. Но бяха длъжни да поддържат еуфорията и да оставят хората да помечтаят, че Бразилия може да спечели световната купа. Уви, всеки балон рано или късно се спуква.
„Това е най-лошият ден в живота ми”, проплака селекционерът Сколари, който наблюдаваше унижението безпомощен, със скръстени ръце и пресъхнала уста от резервната скамейка. Виждаше как играчи като Оскар и Давид Луиш ридаят безутешно и нямаше как да им помогне. Не и този път. „Мечтаех да направим хората щастливи. Вместо това потопихме в мъка 200 милиона души. Това е бреме, което ще ме преследва до края на живота ми”, заяви Луиш.
И докато страната все още е потопена в сълзи, вече се чуват и първите смислени коментари за реалната ситуация.
Бразилският антрополог Роберта да Мата пише, че кошмарът от финала на „Маракана” от 1950 г. (загубен от Уругвай след впечатляващ обрат – б.р.) е най-голямата трагедия в модерната история на страната, защото на практика засяга абсолютно всички в държава, в която футболът е религия. Сега, 64 години по-късно, бразилците са унижени и бесни.
Чувстват се използвани и излъгани – на фона на футболния крах протестите срещу прахосничеството на милиарди долари за стадиони изглеждат още по-мощни. Бразилците биха преглътнали задушаващата прегръдка на ФИФА само ако отборът бе вдигнал трофея. Но дори и дългата ръка на Блатер нямаше как да превърне тима в истински претендент. „1950 година беше най-голямата трагедия, 2014-a е най-големият срам”, написа бразилският ESPN. А както знаем, трагедията се преживява, но срамът остава завинаги.
Големият въпрос „А сега накъде?”, който всички отбягват, продължава да стои без отговор. След провала на водения от Дунга национален отбор на Мондиал 2010 Бразилия бе на кръстопът. Говореше се за смяна на философията, за налагане на пресметливия футбол на Сколари, който да донесе „успех на всяка цена” в домашното световно. Е, резултатите са видни за всички. Проблемът е, че Бразилия отдавна е загубила славата си на атрактивен отбор, който изповядва мотото Joga Bonito (Играй красиво – б.р.).
За последно националите практикуваха това през 1980 година, след което вече 3 десетилетия страната се подведе по силовия и пресметлив футбол, заложи на контраатаката вместо на изконния си стил. Бразилия имаше магьосници като Роналдо, Ривалдо, Роналдиньо и Неймар, които обаче бяха принудени да спазват строги тактически указания. Въпреки че всичко, от което те имаха нужда, е свобода на терена. Да, Бразилия би Испания на финала за конфедерациите миналата година, но в еуфорията никой не искаше да признае, че „Ла Фурия” вече бе в своя залез и далеч от най-силните си години, което си пролича с пълна сила и на последвалото световно.
Едно нещо трябва задължително да бъде припомнено, което е основата, от която бразилците трябва да тръгнат. Легендата Сократес през 1982 година изнася брилянтна лекция за същността на бразилския футбол. Някъде между редовете той споменава гениална мисъл, която важи с пълна сила днес – „Не е важно какво постигаш, а как го постигаш”. Нещо, което шефовете на бразилския футбол загърбиха тотално. В страната, където футболните романтици са мнозинство.
Те ще полудеят при победа с красива игра, ще оценят грозна победа, ще преглътнат красива загуба, но за нищо на света няма да простят грозна загуба. Това е унижение, за което ще бъде потърсена сметка. 1:7 с катастрофална игра на „домашно” световно първенство е равносилно на катаклизъм, който няма как да бъде омекотен. Защото всеки германски гол бе пирон в ковчега на бразилската душа. И милионите фенове видяха, че е невъзможно да биеш Германия с германски футбол.
Феновете по трибуните направиха немислимото – започнаха да подкрепят Бундестима. Защото, колкото и да е еретично да се твърди, в момента Германия играе много повече бразилски футбол. В средата на терена Тони Кроос, Мюлер, Лам и Швайнщайгер творяха с фантазия. Те просто бяха научени от Гуардиола в „Байерн”, че не е важно само да печелиш, а как ще спечелиш. Германия не изневери на себе си – силов, тактически и мощен футбол, но с онази щипка гениалност, която е „черешката на тортата”. Щипката гениалност, която преди години бе запазена марка на Бразилия.
Заради всичко, казано дотук, е много интересно да се види по кой път ще поеме Бразилия след футболното си убийство. През 2010 година Дунга каза, че бразилците трябва да изоставят ореола си на „красивите губещи”. 4 години по-късно те вече са на дъното и са „грозните губещи”. Защото освен на терена националният отбор загуби и феновете си. Те изчерпаха кредита си на доверие към „небразилския тим, практикуващ чужд за страната футбол”. Запалянковците си искат „добрата стара Бразилия”, чийто всеки мач бе празник на футбола.
Онази Бразилия, която докарва до лудост страната и печели милиони сърца по света. Към момента едно е ясно – след 4 години на Мондиал 2018 в Русия Бразилия ще трябва да покаже новото си лице, защитавайки репутацията си на футболен властелин с 5 световни титли и може би единственат страна в света, все още луда по романтичния футбол…
Източник: Новинар.бг