Последният кръг в големите футболни шампионати винаги е драматичен. Независимо дали ще се решава титла, класиране в Европа или изпадане в долна дивизия, емоцията и напрежението сред футболистите и привържениците през последните 90 минути на приключващия сезон наелектризират въздуха.
Покрай драмата на върха в Англия и сензационното изпадане на „Виляреал” в Испания, в светлината на прожекторите попадна и последният кръг в италианската Серия „А”. Там титлата и евроучастниците бяха ясни, а интересът към това дали „Лече” или „Дженоа” ще изпаднат в Серия „Б” бе доста мижав. Водещият емоционален мотив на заключителните 90 минути за сезона на Апенините бе раздялата. Раздялата на няколко от символите на европейския и световния футбол за последните 15 години не само с клубовете им, но може би и с футбола като цяло.
Принца на Торино
През лятото на 1993 г. едно слабичко момче на 19 години, с дълга къдрава коса, осъществява трансфер от скромния тим на „Падова” в гранда „Ювентус”. Само няколко месеца по-късно, през септември 1993 г., абсолютно непознатият Алесандро дел Пиеро влиза като смяна срещу „Фоджа” и записва първия от своите рекордни 704 мача за „Старата госпожа”. Една седмица по-късно той вкарва и първия от своите рекордни 290 гола за торинския гранд – жертвата е „Реджина”. Рекордни е най-точното прилагателно, което можем да отнесем към постиженията на Дел Пиеро с екипа на „Ювентус” – независимо дали става дума за брой мачове или голове както на местно, така и на континентално ниво. В продължение на цели 19 сезона, независимо дали отборът му печели европейски клубни турнири, или пък се бори за влизане в Серия „А”, Алекс дел Пиеро неизменно излиза пръв от тунела на „Деле Алпи”, за да поведе славния тим, в който футболно майсторство са показвали звезди от ранга на Джон Чарлз, Омар Сивори, Паоло Роси, Дино Дзоф, Мишел Платини, Зинедин Зидан. Макар и малко тъжно, приказката на Принца завърши по най-подходящия начин – с вдигане на поредната титла.
На „Сан Сиро”
Ако тифозите на „Ювентус” със сълзи на очи изпратиха своя най-голям любимец от „Деле Алпи”, то феновете на „Милан” казаха чао на цял куп играчи, които се превърнаха в символ на „росонерите”. Ако оставим настрана по-периферните Марк ван Бомел и Джанлука Дзамброта, последни минути на „Сан Сиро” изиграха четирима футболисти, превърнали се в истински символ на клуба за последното десетилетие. Вездесъщите Алесандро Неста, Дженаро Гатузо и Филипо Индзаги (всички световни шампиони от 2006 г.) и холандецът Кларънс Зеедорф са част от този велик отбор на „Милан”, който последните 10 години играе три пъти финал на Шампионска лига и го печели два пъти.
Няма смисъл да се изброяват футболните и моралните качества на тези играчи, голмайсторските рекорди на Индзаги или постиженията на Неста и Зеедорф. Или амбицията на Дженаро Гатузо – същия Гатузо, който през декември 2008 г. игра 18 минути със скъсани коленни връзки (!) срещу „Катаня”. Но за съжаление, подобно на Дел Пиеро, и карето от „Милан” остаря и ще трябва да освободи пътя на по-младите. Но ще го направи с гордо вдигната глава, под сълзите и аплодисментите на феновете и за по-доброто на любимия отбор. „В дербито с „Интер” (б.р. – в началото на май тази година) се почувствах бивш играч. Тази вечер се върнах вкъщи и реших да напусна, без да кажа на никого. Ако искам да продължа да играя, трябва да напусна този велик клуб както за негово, така и за мое добро”, обяви със сълзи на очите Гатузо.
По стъпките на Раул или Бекъм и Анри
Въпреки че вече са на години, които няма да им позволят да са на върха на спортната си кариера, Дел Пиеро, Индзаги, Неста, Гатузо и Зеедорф най-вероятно ще продължат да играят и да радват почитателите не само на „Деле Алпи” или „Сан Сиро”. Пред тях има два пътя – или многото пари Мейджър Сокър Лийг в САЩ, или преминаване в някой по-скромен европейски тим. Първият път, извървян от звезди като Дейвид Бекъм и Тиери Анри, може би ще се окаже предпочетен от Дел Пиеро, Неста и Зеедорф. За Рино Гатузо пък американската лига вероятно ще е прекалено „мека” и „култивирана”, пък и той не е медийна звезда, позната отвъд Океана. Сърцатият полузащитник може да се пробва да извърви пътя на Раул Гонсалес. Най-обичаната звезда на „Реал” (М) бе съкрушен, като разбра, че Моуриньо няма да разчита на него, и със сълзи на очи напусна „Сантяго Бернабеу” и бляскавия Мадрид в посока миньорския Гелзенкирхен. Там обаче, с екипа на „Шалке”, нападателят преживя истински ренесанс на кариерата си и дори може да заслужи място в състава на Испания за предстоящото европейско първенство.
Голямото сбогуване
За съжаление ренесансът, който изживя Раул в Германия, не се случи с друг велик европейски нападател. Холандското страшилище Руд ван Нистелрой сложи официално край на кариерата си на 14 май. След като в продължение на цяло десетилетие – от 2001 г. до 2010 г., опъваше мрежите на противниците на „Манчестър Юнайтед” и „Реал” (М), за два сезона с екипите на „Хамбургер” и „Малага” Ван Нистелрой постепенно попадна в миманса на европейския футбол и реши да се откаже, докато още не е изтрил спомена за бляскавата си футболна кариера.
Родени през 70-те
През настоящата 2012 г. своеобразно довиждане с големия европейски футбол си вземат играчи като Дел Пиеро, Гатузо, Неста, Индзаги, Зеедорф, Ван Нистелрой, може би и Дрогба и Бербатов. През последните няколко години извън Европа късмета си пробват Бекъм, Анри, Ривалдо, Адриано, Роналдиньо. Феноменът Роналдо прекрати кариерата си. Всички тези футболисти са родени в средата и края на 70-те години и тяхното време на футболни колоси необратимо изтича. Затова, когато сега тези крале, дали футболния облик на десетилетието 2000 – 2010 г., слизат от своя трон, за нас, феновете, не остава нищо друго, освен да ги поздравим с аплодисменти. Защото независимо дали ги обичаме или мразим, тези хора правеха футбола интересен, непридвидим и наистина велик.
Източник: Новинар.бг